Глава XIV - Господ да даде повече кракът им да не стъпи тук ...продължение

Измежду десетки хилядите бойци на мюсюлманската армия е и Абул-Фида, млад шестнадесетгодишен емир. Произхождащ от аюбидската династия, но станал васал на ма-мелюците, той ще царува няколко години по-късно над градчето Хама, където ще се посвети на четене и писане. Творчеството на този историк, който е също географ и поет, е интересно за нас главно с разказа си за последните години от франкското присъствие на Изток. Защото Абул-Фида присъства, внимателно наблюдава и се бие с оръжие в ръка по всички бойни полета:
Град Триполи, отбелязва той, е обграден от морето и по суша може да бъде нападнат само от източната страна, по една тясна ивица. След като го обсади, султанът изправи срещу града множество различни по размери катапулти и го стегна в здрава блокада.
След повече от месец боеве, на 27 април, градът пада в ръцете на Калаун:
Мюсюлманските войски влязоха силом вътре, добавя Абул-Фида, без да се опитва да скрие истината. Населението се стече към пристанището. Там някои се спасиха на корабите, но голямата част от хората бяха изклани, жените и децата пленени, а мюсюлманите се сдобиха с голяма плячка.
Когато нашествениците спират да убиват и грабят, градът - по заповед на султана - е сринат и изравнен със земята:
Близо до Триполи, всред морето, се намираше малък остров с църква. Когато градът бе превзет, много франджи се подслониха там заедно със семействата си. Но мюсюлманските войски се хвърлиха в морето, доплуваха до островчето, избиха всички мъже, които бяха намерили там подслон, и отнесоха жените и децата заедно с плячката. След клането аз лично отидох до островчето с лодка, но не можах да остана, толкова силна бе смрадта от труповете.
Младият потомък на Аюбидите, пропит от величието и великодушието на предците си, не може да не се възмути от безсмислените кланета. Но той знае, че времената са други.
Любопитен е фактът, че изгонването на франджите става всред същата атмосфера, като тази, която цари по време на пристигането им, близо двеста години по-рано. Кланетата в Антиохия през 1268 година сякаш възпроизвеждат станалите през 1098, а ожесточението срещу Триполи ще бъде представено от бъдните арабски историци като късен отговор на разрушаването през 1109 година на града на рода Бану Амар. Въпреки това, именно по време на битката за Акра, последната голяма битка на франкските войни, възмездието ще се превърне в основна тема на мамелюкската пропаганда.
След победата офицерите не оставят на мира Калаун. Вече е ясно, твърдят те, че нито един франкски град не може да устои на мамелюкската армия и че трябва веднага да щурмуват, без да чакат Запада, разтревожен от падането на Триполи, да организира нов поход в Сирия. Не трябва ли веднъж завинаги да приключат с остатъка от франкската империя? Но Калаун отказва: той е подписал примирие и никога няма да наруши клетвата си. В такъв случай не би ли могъл, настояват хората от обкръжението му, да поиска от докторите по право да провъзгласят нищожността на договора с Акра, един начин така често използван от франджите в миналото? Султанът е отвратен. Той напомня на емирите си, че се е заклел, в рамките на договора от 1283 година, да не прибягва до юридически консултации с цел прекратяването на примирието. Не, заявява Калаун, той ще покори всички земи, незащитени от споразумението, и нищо повече. И изпраща посланичество в Акра, което да потвърди пред последния франкски крал Хенрих, "суверенен владетел на Кипър и Ерусалим", че поетите задължения ще бъдат спазени. Нещо повече, той решава да продължи прословутото примирие за нови десет години, считано от юли 1289 година, и подтиква мюсюлманите да използват Акра за търговските си контакти със Запада. И наистина през първите месеци палестинското пристанище се радва на голяма активност. Стотици дамаски търговци отсядат в множеството ханове край суковете и сключват изгодни сделки с венецианските търговци или богатите тамплиери, превърнали се в главни банкери за Сирия. От друга страна хиляди арабски селяни, главно от Галилея, прииждат към франкската столица, за да продадат реколтата си. Благоденствието се отразява добре на всички страни в областта и най-вече на мамелюците. От дълги години обменните потоци с Изтока са нарушени от монголското присъствие и недостигът може да бъде компенсиран единствено чрез развитието на средиземноморската търговия.
За по-реалистично мислещите измежду франкските управници новото предназначение на града им - голямо търговско средище, осъществяващо връзката между два свята, е неочакван шанс да оцелеят в един край, където повече не могат да се надяват на ръководна роля. И все пак не всички смятат така. Някои все още се надяват да предизвикат религиозна мобилизация на Запад, достатъчно голяма, за да организират нови военни експедиции срещу мюсюлманите. След падането на Триполи крал Хенрих провожда пратеници в Рим, за да иска подкрепления. В средата на лятото на 1290 година внушителна флота акостира в пристанището на Акра, изсипвайки хиляди фанатизирани франкски бойци на брега. Жителите наблюдават недоверчиво клатушкащите се от пиене западни рицари, които се държат като грабители и не се подчиняват на нито един вожд.
Изминали са едва няколко часа и ето че инцидентите започват. Дамаски търговци са нападнати на улицата, ограбени и изоставени едва живи. Властите успяват горе-долу да възстановят реда, но към края на август положението се влошава. След едно богато полято пиршество, пришълците плъзват из улиците. Всеки, който носи брада, е преследван и безмилостно съсичан. По тази начин загиват множество араби, кротки търговци или селяни, християни както и мюсюлмани. Другите побягват, за да разкажат какво се е случило.
Калаун е бесен от ярост. Нима за това е подновил примирието с франджите? Емирите му го карат да действа незабавно. Но бидейки отговорен държавник, той не иска да действа в плен на яростта си. И изпраща посланичество в Акра, за да поиска обяснения, като изисква преди всичко убийците да му бъдат предадени, за да бъдат наказани. Франджите са раздвоени. Малцинството от тях препоръчва да се приемат условията на султана, за да се избегне нова война. Останалите отказват и дори отговарят на пратениците на Калаун, че мюсюлманските търговци били сами виновни за клането, тъй като един от тях се опитал да съблазни франкска жена.
Калаун престава да се колебае. Събира емирите си и ги известява за намерението си веднъж завинаги да сложи край на франкското владичество, продължило и без това твърде дълго. Подготовката започва веднага. Призовани са васалите от четирите краища на султанството, за да вземат участие в последната битка от свещената война.
Преди армията да потегли от Кайро, Калаун се заклева върху Корана да не сложи оръжие докато и последният франк не бъде прогонен. Клетвата е толкова по-изумителна, като се има предвид, че по това време султанът е немощен старец. Въпреки че никой не знае на колко години е точно, вероятно е доста над седемдесетте. На 4 ноември 1290 година впечатляващата мамелюкска армия потегля. Още на следващия ден султанът ляга болен. Извиква емирите край леглото си, заклева ги във вярност към сина си Халил и поисква от последния и той да се врече, подобно на баща си, да доведе до край войната срещу франджите. Калаун умира седмица по-късно, почитан от поданиците си като велик владетел.
Смъртта на султана ще забави само с няколко месеца последната офанзива срещу франджите. През март 1291 година Халил потегля начело на армията си към Палестина. В началото на май множество сирийски дружини се присъединяват към него в равнината край Акра. Абул-Фида, по това време осемнадесетгодишен, участва в боя редом с баща си. Той дори е натоварен с отговорности, тъй като на него е по-верен един страшен катапулт, наречен "Победоносния", пренесен на части от Хосн-ел-Акрад до околностите на франкската столица:
Колите бяха толкова натоварени, че превозването ни отне повече от месец, докато при нормални обстоятелства биха ни стигнали осем дни. Когато пристигнахме, воловете, теглещи колите, бяха ни живи, ни умрели от изтощение и студ.
Боят започна веднага, продължава нашият летописец. Ние, хората от Хама, бяхме заели позиция, както обикновено, на най-десния фланг на армията. Намирахме се на брега на морето и бяхме изложени на атаките на франкски лодки, съоръжени с покрити с биволски кожи дървени кулички, откъдето врагът ни обстрелваше с лъкове и арбалети. Така че трябваше да се бием на два фронта - срещу хората от Акра, които бяха срещу нас, и срещу флотата им. Бяхме вече понесли тежки загуби, когато един франкски кораб, пренасящ катапулт, започна да изсипва каменни отломъци върху палатките ни. Но една нощ се надигнаха силни ветрове. Люлян от вълните, корабът започна да се накланя и катапултът се разби на парчета. През една друга нощ група франджи неочаквано излязоха от града и стигнаха до лагера ни, но в тъмнината някои от тях се спънаха във въжетата, с които бяха опънати палатките. Един рицар дори падна в отходната яма и бе убит. Нашите войски скочиха, нападнаха франджите от всички страни и ги накараха да се отдръпнат към града, оставяйки след себе си множество жертви. На следващата сутрин братовчед ми ал-Малик ал-Музафар, владетел на Хама, накара да окачат главите на убитите франджи на шиите на конете, които бяхме заловили, и ги изпрати на султана.
На 17 юни 1291 година разполагащата със смазващо военно превъзходство мюсюлманска армия най-накрая влиза със сила в обсадения град. Крал Хенрих и повечето първенци набързо отплават по посока на Кипър. Останалите франджи са до един пленени или избити. Градът е изравнен със земята.
Град Акра бе превзет, уточнява Абул-Фида, по обяд на седемнайсетия ден от втория месец джумада на година 690. Именно на същия ден, в същия час, през 587 година франджите завземат Акра от Саладин, като пленяват и избиват всички мюсюлмани, които се намират там. Не е ли впечатляващо подобно съвпадение?
Според християнския календар съвпадението е още по-удивително, като се има предвид, че победата на франджите в Акра е станала през 1191 година, сто години - ден по ден -преди окончателния им разгром.
След превземането на Акра, продължава Абул-Фида, Бог хвърли в смут онези франджи, които още живееха по сирийското крайбрежие. Те набързо опразниха Сайда, Бейрут, Тир и всички останали градове. Така на султана се падна щастливата съдба, отказвана другиму, да завземе с лекота всички тези крепости, които той нареди да бъдат разрушени.
Като част от триумфа си Халил нарежда по протежение на цялото крайбрежие да бъде разрушена всяка една крепост, която някой ден би могла да послужи на франджите, в случай, че решат да се завърнат на Изток:
Благодарение на тези завоевания, заключава Абул-Фида, всички земи по крайбрежието бяха изцяло върнати на мюсюлманите - един неочакван резултат. Така франджите, които някога бяха смятали да покорят Дамаск, Египет и много други страни, бяха изгонени от цяла Сирия и крайбрежието. Дано Господ не даде те отново да стъпят тук!