Практики при умиране

Има три основни практики при умиране:

• Най-добрата е отпускането в природата на ума или призоваването на същността на нашата практика.
  
• Следва практиката пхоуа - пренасяне на съзнанието.
  
• Най-накрая - можем да разчитаме на силата на молитвите, на всеотдайността и благодатта на просветлените същества.
  

Достигналите съвършенство в Дзогчен, както казах, напълно са осъзнали природата на ума си, така че когато умират, е напълно достатъчно да се отпуснат в Ригпа и да преодолеят прехода. Те нямат нужда да преместват съзнанието си в която и да било буда или просветлена сфера, защото вече са реализирали мъдрия ум на будите в самите себе си. Смъртта за тях е момент на върховно освобождаване - увенчаването на тяхната реализация и плодът на практиката им. На подобни практици „Тибетската книга за мъртвите" напомня единствено следното: „О, велики, сега Основното сияние ще изгрее! Познай го и се отпусни в практиката!"
За тези, които напълно са овладели Дзогчен, се казва, че умират като новородени, освободени от всякакви грижи и тревоги за смъртта. Те няма защо да се притесняват за деня и часа на смъртта си, нито пък имат нужда от поучения, напътствия или напомняния.
„Медитаторите с по-добри от средните постижения умират като просяци на улицата." Никой не ги забелязва и нищо не ги безпокои. Поради стабилността на практиката си те са напълно независими от околната среда. Също толкова лесно биха умрели в пълна с хора болница или в дома си сред многолюдно и шумно семейство.
Никога няма да забравя един стар йога в Тибет. Беше забавен човек и след него винаги подтичваха групи дечурлига. Където и да отидеше, пееше и рецитираше, събираше около себе си тълпи, караше ги да практикуват и да произнасят „ОМ МАНИ ПАДМЕ ХУМ" - мантрата на Буда на състраданието4. Имаше голямо молитвено колело5. Хората му правеха дребни подаръци и той ги зашиваше на дрехите си, така че и сам бе заприличал на молитвено колело. Освен това имаше куче, което го следваше навсякъде. Държеше се към кучето като към човешко същество - ядеше същата храна от една и съща паница, спеше до него, смяташе го за свой най-добър приятел и постоянно му говореше.
Малко хора го вземаха насериозно, а някои дори го наричаха „лудия йога", но много лами го уважаваха и казваха, че не бива да гледаме на него с пренебрежение. Дядо ми и останалите от моето семейство го уважаваха, канеха го в домашното светилище, предлагаха му хляб и чай. Според тибетския обичай на гости не бива да се ходи с празни ръце и един ден, докато пиеше чай у дома, йогата изведнъж се сепна: „О, съжалявам! Щях да забравя! Ето моят подарък за вас!" Взе шала и хляба, които дядо ми току-що му беше дал, и му ги поднесе като подарък.
Често спеше на открито. Един ден издъхна недалеч от манастира Дзогчен - направо на улицата сред купчина боклук, а кучето лежеше до него. Никой не очакваше това, което се случи после, но много хора го видяха. Около тялото му се появи ослепително кълбо светлина с цветовете на дъгата. Казано е, че „недотам способните практици, от средна величина, умират като диви животни или лъвове, в снежни планини, планински пещери или пусти долини. Те могат напълно да се грижат за себе си и предпочитат да се усамотят на някое пусто място и да умрат спокойно, без близки и приятели да се суетят около тях.
Учителите трябва да припомнят на добрите практици от този тип какво трябва да приложат при наближаването на смъртта. Ще ви дам два примера от традицията Дзогчен. Най-напред учителят казва на умиращия да заеме поза „спящ лъв", да съсредоточи съзнанието си в очите и да се вгледа в небето. След това умът им остава в непроменено състояние, като оставят Ригпа съвсем непринудено да се смеси с изначалното пространство на истината. Когато Основното сияние на смъртта се появи, те леко се сливат с него и достигат просветление.
Това обаче може да постигне само човек, който вече е стабилизирал медитацията си. За тези, които не са достигнали тази степен на съвършенство и имат нужда от някакъв метод, съществува и друга практика - да си представят съзнанието си като звука „А" и да го изпратят през централния канал и през короналната чакра на главата си в сферата на будите. Това е пхоуа-практика, или пренасяне на съзнанието - именно нея моят учител използва при смъртта на лама Цетен.
Хората, които съумеят да приложат тези две практики успешно, ще преживеят физическия процес на умирането, но няма да преминат през следващите бардо-състояния.