Глава XIV - Господ да даде повече кракът им да не стъпи тук

Go down

Глава XIV - Господ да даде повече кракът им да не стъпи тук

Писане  Admin on Пет Апр 18, 2008 3:45 am

Господ да даде повече кракът им да не стъпи тук!
Макар и не така впечатляваща като Хитин и по-скромна във военно отношение, Айн Джалут се явява все пак като една от най-съдбоносните битки в Историята. И наистина, тя ще позволи на мюсюлманите не само да се спасят от унищожение, но и да си възвърнат всички земи, покорени от монголите. Не след дълго установилите се в Персия потомци на Хулагу сами ще приемат исляма, за да укрепят властта си. На първо време, бунтът на мамелюците ще доведе до поредица от разчиствания на сметки с всеки, оказал помощ на завоевателя. Сигналът е даден. Вече и дума не може да става да се даде отсрочка на неприятелите, били те фран-джи или татари.
Възвърнали си Алеп в началото на октомври 1260 година и отблъснали с лекота контраофанзивата на Хулагу, мамелюците възнамеряват да организират наказателни набези срещу Боемунд Антиохийски и Хетум Арменски, главни съюзници на монголите. Но сред египетската армия избухва борба за власт. Байбарс иска да се настани в Алеп като по-лунезвисим владетел. Кутуз, уплашен от амбициите на наместника си, отказва. Той не желае да има равностойна на себе си сила в Сирия. За да пресече в зародиш конфликта, султанът събира армията си и потегля към Египет. На три дни път от Кайро, на 23 октомври, той дава еднодневна почивка на войниците си, а сам решава да се посвети на любимия си спорт, лов на зайци, заедно с първите пълководци от армията. Постарава се Байбарс да е край него от страх да не би да организира бунт в отсъствието му. Призори малкият отряд напуска лагера. След два часа спира за кратък отдих. Един емир се приближава до Кутуз и взима ръката му, сякаш за да я целуне. В същия момент Байбарс изважда меча си и го забива в гърба на султана, който се строполява. Без да губят нито минута, двамата заговорници яхват конете си и препускат с всичка сила към лагера. Явяват се пред емир Актай, стар офицер, почитан от всички в армията, и му съ-общават: "Убихме Кутуз". Актай запазва спокойствие и пита: "Кой от вас го уби със собствената си ръка?" Байбарс отговаря без колебание: "Аз!" Старият мамелюк се доближава до него, приканва го да се настани в султанската шатра и се навежда, за да му отдаде почит. Скоро цялата армия приветства новия султан.
Тази неблагодарност към победителя от Айн Джалут, само два месеца след бляскавия му подвиг, естествено не прави чест на мамелюците. Все пак за оневиняване на офи-церите-роби следва да се каже, че повечето от тях смятат от дълги години Байбарс за свой водач. Не е ли той първият, осмелил се през 1250 година да удари с оръжието си Ту-раншах, наследника на Аюбидите, и по този начин изразил волята на самите мамелюци да завземат властта? Не е ли негова решаващата роля в победата срещу монголите? Благодарение на политическата си прозорливост, военния си талант и изключителна физическа храброст, той се е наложил като пръв между своите.
Роден през 1223 година, мамелюкският султан започва живота си като роб в Сирия. Първият му господар, аюбидс-кият емир на град Хама, го продава от суеверие, защото погледът му го притеснявал. Младият Байбарс е мургав гигант с прегракнал глас и светли сини очи - на дясното си око има голямо бяло петно. Бъдещият султан е купен от един маме-люкски офицер, който го включва в охраната на Аюб. Благодарение на личните си качества и най-вече на пълната липса на скрупули, той бързо си прокарва път до върха на йерархията.
В края на октомври 1260 година Байбарс влиза като победител в Кайро, където лесно признават властта му. В сирийските градове, напротив, други мамелюкски офицери се възползват от смъртта на Кутуз, за да обявят независимостта си. Но султанът светкавично превзема Дамаск и Алеп и обединява под своя власт бившето аюбидско владение. Много бързо кръвожадният и неграмотен офицер се проявява като голям държавник, архитект на едно истинско възраждане за арабския свят. По време на царуването щ Египет и в по-малка степен Сирия ще се превърнат отново в средища на културата и изкуствата. Байбарс, който ще посвети живота си на разрушаването на всяка франкска крепост, способна да му се противопостави, се утвърждава от друга страна като голям строител - разкрасява Кайро, строи мостове и прокарва пътища из цялото си владение. Той възражда и пощенските съобщения - с гълъби или с коне, като ги прави още по-ефикасни от времето на Нуреддин и Саладин. Управлението му ще бъде строго, понякога жестоко, но просветено и лишено от какъвто и да е произвол. По отношение на франджите той възприема още с идването си на власт твърдо поведение, целящо ограничаване на влиянието им. Но Байбарс прави разлика между франджите от Акра, които иска само да отслаби, и тези от Антиохия, присъединили се към монголските завоеватели.
В края на 1261 година той решава да организира наказателна експедиция срещу земите на княз Боемунд и арменския цар Хетум. Но се сблъсква с татарите. Макар и неспособен да покори Сирия, Хулагу все още разполага с достатъчно сили в Персия, за да осуети възмездието срещу съюзниците си. Байбарс решава предпазливо да изчака по-добри времена.
Случаят му е предоставен през 1265 година, веднага след смъртта на Хулагу. Байбарс се възползва от започналото разделение между монголите и завладява първо Гали-лея, като превзема множество крепости със съучастието на част от местното християнско население. След това се отправя внезапно на север, навлиза в земите на Хетум, разрушава един след друг всички градове, между които и столицата Сис, голяма част от чието население е избито, а над четиридесет хиляди души са взети в плен. Арменското царство повече няма да се възстанови. През пролетта на 1268 година Байбарс потегля отново на поход. Първо напада околностите на Акра, превзема замъка Бофор, след което повежда армията си на север и на 1 май се появява пред стените на Триполи. Там заварва господаря на града, който е не друг, а самият Боемунд, княз и на Антиохия. Последният е напълно в течение на омразата, която султанът питае към него, и се готви за дълга обсада. Но Байбарс има други планове. Няколко дни по-късно той продължава пътя си на север и на 14 май се спира пред Антиохия. Най-големият от франкските градове, устоял в продължение на сто и седемдесет години на атаките на всички мюсюлмански владетели, ще окаже само четиридневна съпротива. Още на 18 май е направен пробив в крепостната стена недалече от цитаделата; войските на Байбарс нахлуват из улиците. Завладяването не напомня с нищо за победите на Саладин. Цялото население е изклано или взето в робство, самият град е сринат до основи. От величествената престолнина ще остане само тъжно поселе-ние, осеяно с развалини, което времето ще погребе под зеленина.
Боемунд научава за падането на града си от едно паметно писмо, изпратено му от Байбарс - всъщност то е написано от официалния летописец на султана, египтянина Ибн Абд-ел-Захер:
До благородния и храбър рицар Боемунд, княз, превърнал се в обикновен граф, благодарение на превземането на Антиохия.
Сарказмът не спира дотук:
Когато се разделихме с теб край Триполи, ние се отправихме веднага към Антиохия, където пристигнахме в първия ден на тачения месец рамазан. Веднага след пристигането ни войските излязоха да се бият с нас, но бяха победени, защото, макар и сплотени, на тях им липсваше Божията помощ. Да беше видял рицарите си, повалени и тъпкани от конете, дворците си, подложени на грабеж, жените си, продавани из градските квартали - човек можеше да ги купи само за един динар, който на всичко отгоре бе взет от твоите пари!
След дълго описание, в което и най-малката подробност не е спестена на получателя на посланието, султанът заключава по същество:
Това писмо ще ти достави радост, като научиш, че Бог те помилва, запазвайки те жив и здрав и удължавайки дните ти, тъй като те нямаше в Антиохия. Защото ако беше там, сега щеше да си мъртъв, ранен или пленен. Но вероятно Бог те е пощадил, за да се подчиниш и покориш.
Бидейки разумен и най-вече безпомощен, в отговор Боемунд предлага примирие. Байбарс приема. Той знае, че изплашеният до смърт граф не представлява вече никаква опасност подобно на Хетум, чието царство е практически заличено от картата. Що се отнася до франджите в Палестина, те са особено доволни от получената отсрочка. Султанът им изпраща в Акра своя летописец Ибн Абд-ел-Захер, за да се сключи договорът: Кралят им се опитваше да увърта, за да постигне най-добрите условия, но аз бях непоколебим съгласно указанията на султана. Ядосан, кралят на франджите рече на преводача: "Кажи му да погледне зад себе си!" Обърнах се и видях цялата франкска армия, строена за бой. Преводачът допълни: "Кралят казва да не забравяш съществуването на всички тези войници". Тъй като не отговорих, кралят настоя пред преводача. Тогава попитах: "Мога ли да бъда сигурен, че няма да ме постигне смърт, ако кажа какво мисля? - Да. -Добре тогава, кажете на краля, че в армията му има по-малко войници отколкото са франкските пленници в затворите на Кайро!" Кралят щеше да се пръсне от ярост и сложи край на срещата. Но малко по-късно ни прие, за да сключим примирието.
Франкските рицари повече няма да безпокоят Байбарс. Но той знае, че неизбежната реакция, предизвикана от падането на Антиохия, няма да дойде от тях, а от господарите им, кралете на Запада.
Годината 1268 още не е приключила, когато настойчиво се заговаря, че кралят на Франция отново ще пристигне на Изток начело на могъща армия. Султанът често разпитва търговци и пътешественици. През лятото на 1270 година до Кайро стига вестта, че Людовик е дебаркирал с шест хиляди бойци на картагенския бряг, близо до Тунис. Без да се колебае, Байбарс събира главните мамелюкски емири, за да ги извести за намерението си да потегли начело на многобройна армия към далечната африканска провинция и да помогне на мюсюлманите да отблъснат новото франкско нашествие. Но няколко седмици по-късно султанът получава новини, подписани от ал-Мустанзир, емир на Тунис, че кралят на Франция е бил намерен мъртъв в лагера си и че армията му си е заминала след като е била покосена от болести и битки. Опасността е отстранена и за Байбарс е време да предприеме нова офанзива срещу източните франджи. През март 1271 година той превзема страшната крепост Хосн-ал-Акрад, Рицарския Крак, останала непокорена дори от Саладин.
През следващите години франджите и най-вече монго-лите, предвождани от Абага, син и наследник на Хулагу, ще организират няколко нападения над Сирия. Но всеки път ще бъдат отблъсквани. Когато през юли 1277 година отровен умира Байбарс, франкските владения на Изток наподобяват броеница, обхванала крайбрежните градове всред морето на мамелюкската империя. Здравата им мрежа от крепости е напълно разрушена. Отсрочката, дадена им по време на Аюбидите, е изтекла. Изгонването им е неизбежно.
Но няма нужда да се бърза. Сключеното от Байбарс примирие е подновено през 1283 година от Калаун, новия мамелюкски султан. Той не показва никаква враждебност към франджите. Готов е да гарантира присъствието и сигурността им на Изток, при условие, че се откажат да играят ролята на помощници на враговете на исляма при всяко нашествие. Текстът на договора, предложен на кралство Акра от умелия и просветен управник, представлява уникален опит за "уреждане" на положението на франджите:
Ако франкски крал тръгне от Запад, пише в текста, за да нападне земите на султана или на неговия син, регентът на кралството и великите господари на Акра са задължени да информират султана за пристигането му два месеца предварително. Ако той дебаркира на Изток след изтичането на тези два месеца, регентът на кралството и великите господари на Акра няма да носят отговорност за това. Ако дойде враг от страна на монголите или от другаде, онази от двете страни, която първа научи, трябва да уведоми другата. Ако такъв враг - не дай Боже! - нападне Сирия и войските на султана отстъпят пред него, управниците на Акра имат право да започнат преговори с него, за да спасят поданиците и земите си.
Подписано през май 1283 година за десет години, десет месеца, десет дни и десет часа, примирието обхваща всички франкски страни по крайбрежието, тоест град Акра с овощните градини, парцелите, мелниците, лозята и прилежащите седемдесет и три села; град Хайфа с лозята, овощните градини и седемте прилежащи села... Що се отнася до Сайда, замъкът и градът, лозята и предградията принадлежат на франджите, както и прилежащите петнадесет села ведно с околната равнина, реките, потоците, изворите, овощните градини, мелниците, каналите и дигите, които служат от край време за напояване на земите й. Ако изброяването е пространно и подробно, то е, за да бъде избягнат и най-малкият спор. Все пак цялата франкска територия изглежда смешно малка - тясна и удължена крайбрежна ивица, която с нищо не напомня старата и страшна регионална сила, представлявана от франджите в миналото. Вярно е, че споменатите места не изчерпват всички франкски владения. Тир, откъснал се от кралство Акра, сключва отделен договор с Калаун. По на север, градове като Триполи и Латакия са изключени от примирието.
Такъв е случаят и с крепостта Маркаб, владяна от Ордена на хоспиталиерите, "ал-осбитар". Монасите-рицари застават изцяло на страната на монголите, като дори се бият редом с тях по време на новия опит за нашествие през 1281 година. Ето защо Калаун решава да ги накаже. През пролетта на 1285 година, ни разказва Ибн Абд-ел-Захер, султанът приготви в Дамаск обсадни машини. Той достави от Египет голям брой стрели и разни видове оръжия и ги раздаде на емирите. Приготви също железни оръдия и огнехвъргачки, каквито не могат да бъдат видени нийде другаде освен в "махазен" - маазите (погребите) - и "дар-ал-синаа", арсенала на султана. Наети бяха специалисти пиротехници и Маркаб бе стегната в обръч от катапулти, три от които от "франкски" и четири от "дяволски" тип. На 25 май страничните крила на крепостта бяха толкова силно подкопани, че защитниците се предадоха. Калаун им разреши да заминат невредими за Триполи и да отнесат със себе си личните си вещи.
Още веднъж съюзниците на монголите са наказани, без последните да успеят да се намесят. Дори и да бяха искали да реагират, петте седмици обсада са недостатъчни за организирането на поход от Персия. Въпреки това през 1285 година татарите са решени повече от всякога да подновят офанзивата си срещу мюсюлманите. Новият им вожд, илхан Аргхун, внук на Хулагу, е прегърнал отново старата мечта на своите предци: да сключи договор със западните рицари,ко минути непод обръч мамелюкското султанство. Установяват се редовни контакти между Табриз и Рим с цел да се организира съвместен или поне съгласуван поход. През 1289 година Калаун предусеща неизбежната опасност, но съгледвачите му не успяват да му донесат точни сведения. Това, което не знае в частност, е, че подробен военен план, изготвен от Аргхун, е изпратен писмено на папата и най-големите западни крале. Едно от писмата, адресирано до френския монарх Филип IV Хубави, е запазено. В него монголският вожд предлага нахлуването в Сирия да започне през първата седмица на януари 1291 година. Той предполага, че Дамаск ще падне в средата на февруари и че Ерусалим ще бъде превзет малко след това.
Без наистина да знае какво се крои, Калаун е все по-разтревожен. Той се страхува да не би завоевателите от Изток или Запад да намерят всред франкските градове в Сирия подстъп, който да улесни проникването им. Но макар и вече убеден, че присъствието на франджите е постоянна заплаха за сигурността на мюсюлманския свят, той не е съгласен да се поставят под един знаменател хората от Акра и тези от северната половина на Сирия, застанали открито на страната на монголския завоевател. Във всеки случай, като човек на честта, султанът не може да нападне Акра, защитена от договора за мир за още пет години напред, и решава да се разправи с Триполи. Именно пред стените на този град, завладян сто и осемдесет години преди това от сина на Сен-Жил, се събира мощната му армия през март 1289 година.
avatar
Admin
Admin

Брой мнения : 83
Join date : 13.04.2008

Вижте профила на потребителя http://religion.bulgarianforum.net

Върнете се в началото Go down

Върнете се в началото


 
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите